Даниела Вакрилова

Парадигма на хуманистичната социология

За да стане нещо обект на изследване, трябва да се има съзнание за това, което ще бъде изследвано. За да се изследва социалната реалност, трябва да се съзнава какво всъщност представлява тя. Хуманистичната социология притежава сови схващания, твърдения за изследване на социалната реалност. Хуманистичната социология е начин на правене на социология със специфичен, определен набор от твърдения с онтологичен, епистемологичен и методологичен характер. Твърденията от онтологичен характер се отнасят до това, какво е социалната реалност какво съществува. Твърденията от епистемологичен характер се отнасят до научното познание за социалната реалност а твърденията от методологичен характер - до методите, които се използват за постигане на научно знание за социалната реалност. Хуманистичните твърдения се различават и от еволюционистките, и от феноменологическите, от позитивистките. Те внасят нещо ново и значимо. Новото при хуманистичната социология се изразява в това, че в центъра на своя интерес тя поставя съзнателно действащия, активно действащия съзнателен човек. Социалната реалност е резултат от взаимодействията на активно действащи, съзнателни индивиди, които я създават в процеса на десйтвието си.

И Макс Вебер и Георг Зимел, и Флориан Знанйецки в по-голяма или в по-малка степен, в един или друг аспект, се занимават и се интересуват от хуманистичната социология.

Времето през което живеят и творят и Вебер, и Зимел се характеризира с мощни, драматични социално - икономически, политически и духовни процеси. Развитието на модерността обаче е свързано с криза на ценностите. В този период се води ожесточен спор между представителите на науките за природата и науките за духа или културата.

В сферата на науките за природата, които науки боравят със закони, достигат до генерализации и техните изводи подлежат на верификация, властва необходимостта. В науките за духа основен принцип е този на свободата. Тези науки са свързани с интерпретация на ценностите в съзнанието и в съществуването на човека. Докато в природните науки колкото по-общ е даден закон, толкова по-ценен е той, то при науките аз духа и в частност при социалните науки колкото по-общ е законът, толкова той е по-незначителен, даващ по-малко знания за конкретното явление.

В тази насока Вебер апелира за конкретност и емпиричност на социологията и тази му постановка пронизва неговата теория и неговата методология Вебер развива теорията си в посока, обратна на позитивисткия натурализъм и абсолютния историзъм, тъй като позитивисткия натурализъм постулира социалните науки да изследват явленията по образец на природните, а според Вебер ученият трябва да усвоява историята на части.

За Вебер социалната реалност е този отрязък от действителността, който има смисъл и ценности; тя се твори непрекъснато. Вебер апелира към стесняване кръга на социалната реалност до социалното действие. Социалното действие е базовата единица, т.нар. “атом” в социологията.

Под социално действие Вебер разбира човешко поведение, независимо дали е външно, вътрешно, дали е извършване, прекратяване, понасяне на някаква дейност и което поведение деятелят свързва с определен смисъл.

Социалното действие се отнася към други лица и е ориентирано към тях. Основната градивна единица на социалното действие е индивидът според Вебер и това му отрежда мястото на номинатист в антологическо отношение.

Зимел от своя страна твърди, че предметът на социологията не може да бъде дадена област от социалната реалност. Той определя социологията като “граматиката и геометрията на социалния живот”, тъй като и граматиката, и геометрията присъстват в много науки, но и двете нямат свой предмет. Те се занимават с частите форми и следователно предмет на социологията според

Зимел са чистите социални форми. Зимел не твърди никъде, че формата е откъсната от съдържанието, а че винаги те присъстват заедно - съдържанието винаги е облечено в определена форма, а формата винаги има свое съдържание. Зимел твърди, че понятието за форма има методологически, а не антологически статус. Формите на

Зимел нямат онкологичния характер на идеите но Платон. При Зимел чистите, реални форми не съществуват, те са в методологическо измерение.

Зимел твърди, че не трябва да се търси субстанция, от която да се изходи (например обществото). Обществото не съществува като цяло, то няма онтологичен статус. В антологичен аспект реално съществуват индивидите.

Следователно както и пир Вебер имаме онтологичен индивидуализъм (номинализъм).

В методологически план и Вебер и Зимел са холисти. Вебер се интересува от социалното действие, което е заредено от социално взаимодействие. Зимел проявява совя холизъм по отношение на групата, която не може ад се тълкува само като алгебричен, като механичен сбор от диади и триади, тъй като тя има свойства, които диадите и триадите не притежават.

Сравнение между Вебер и Зимел може да се направи и въз основа на типовете, които те предлагат идеалния тип на Вебер и социалния тип на Зимел. Когато се говори за идеален тип се няма предвид идеална конструкция или модел. Идеалният тип е свободен от ценности. Идеалният тип представлява стимулизирани в мисловна картина елементи, които имат емпиричен произход. Идеалният тип няма онтологичен корелат в действителността. Няма и антологичен статус. Когато се говори за социален тип, той

се определя като синтез на социални характеристики.

Социалният тип има онтологичен корелат. Той е чиста фирма, няма онтологичен статус. Стремейки се към достигането на една систематична социология, притежаваща собствен предмет и методи Знанйецки от своя страна, изходва от това, че културната реалност, действителност качествено се различава от природната, поради което не може да се изследва по образец, предложен от натурализма. В това отношение Зюнйецки се доближава до тезата на Вебер, отхвърляща позитивисткия натурализъм. В това отношение Зюнйецки се доближава до тезата на Вебер, отхвърляща позитивисткия натурализъм. Независимостта на науките за културата от юлтарализма се постига благодарение на т.нар. хуманистичен коефициент, отнасящи се до начина, по който трябва да се изследва културата. От друга страна според Знанйецки културата не може да се изследва бъде хуманистичен коефициент. Същността на изискването светът на културата да се изследва през призмата на хуманистичния коефициент се крие в това, че хуманистът изследва явления на културата, а не природните явления, т.е. корелати на съзнанието. Разбирайки културните явления като явления, вече притежаващи определен смисъл, придаден им от хората, който ги конструират, не означава, че тези явления не са обективни и неверифицуеми.

Според Знанйецки културата е разделена на различни невсводими един към друг порядък: различни видове системи от ценности, които съответстват особени категории от действия. Социологията си поставя за задача да изследва само социалните системи. С това Знанйецки се доближава до Зимел по въпроса за превръщането на социологията в наука с определен обхват. Обектите и действията, съответстващи на социалните действия могат да бъдат обособени като специфични социални ценности. Обектите на социалните действия имат обектно - субектен характер.

Те могат да се променят както под влиянието на други субекти, така и сами себе си да променят. Могат да въздействат като субекти на първичния субект на действие.

Номинализмът на Знанйецки се доближава до този на Зимел в онтологично отношение, а именно, че от изследователя не се изисква да започва от изследване на онова, което се приема за доминираща глобална система, а да се тръгва от изследвания на неголеми и прости системи и след това да се преминава към все по-големи и сложни.

И за Вебер, и за Зимел, и за Знанйецки е характерна идеята за прецизиране на предмета на социологията, да се стесни кръга на социалното и да се изгради точен и прецизен инструментариум на науката. В този аспект може да се говори за формализъм при тримата автори. В заключение може да се каже, че за хуманистичната социология е характерна тенденцията социалните цялости да се свеждат до индивидуалните действия (онтологичен индивидуализъм - разкриващ се в тезата, че реално съществуват единствено действащите индивиди.

Втора характеристика на хуманистичната социология е, че човешките действия са съзнателни действия. Друга същностна характеристика е методологическият холизъм, изразяващ се в необходимостта от вземане под внимание на историческия процес, културните образци и състоянията на общественото съзнание.

В социологията още от момента на нейното обособяване като наука се появяват взаимно противопоставящи се и съперничещи си перспективи на анализ на обществото. Тези перспективи се различават помежду си като по своите философски предпоставки, така и по определянето на своя предмет и по определянето на методите за неговото изследване, така и по отношение на схващанията си за социологическите функции и практическото приложение на социологията. Такава обща перспектива на изследване на обществото е хуманистичната социология.