УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО

КАТЕДРА “МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ”

ДИПЛОМНА РАБОТА

НА ТЕМА:

“ПРИЧИНИ ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА НЕСТАБИЛНОСТ В ЗАПАДНА АФРИКА”

Дипломен ръководител: Дипломант:

1998

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД

С обявяването на независимостта на западно-африканските страни, изследователите се надяваха, че новите държави ще се обърнат успешно към проблемите на икономическото и социалното развитие в рамките на гражданските конституционни режими и ще се избегнат човешките загуби от военно-политическа интервенция, политически репресии, нарушаване на човешките права, вътрешни конфликти и изразходването на огромни икономически ресурси за военни и отбранителни нужди.

Тези надежди са нарушени от честите военни държавни преврати, военни правителства и политическа нестабилност. Между 1960 и 1982 година, около 90% от 45- те независими черно-африкански държави преживяват военни преврати, опити за преврати или бунтове. От 115 законни правителствени промени, тези държави преживяват 52 успешни преврата, 56 опита за преврати и 102 бунта, превръщайки военния преврат в институционализиран механизъм за “предаване на властта” в след колониална Африка.

Политическите конфликти- от протестна демонстрация до бунт и въстание- ги правят едни от най-нестабилните държави в света.

Обяснението на политическата нестабилност в западно-африканските страни не е лесна задача, защото е резултат от една сложна система от исторически, политически, лични, икономически, военни, социални, етнически и културни фактори.

Западно-африканските страни проявяват разнообразни исторически практики, културни модели и икономическа политика и това разнообразие се увеличава всяка година.

Държавните преврати и политическата нестабилност са систематично свързани с общностните характеристики и международната обстановка.

Такива общностни характеристики са етническите конфликти. Те са резултат от това, че населението дава приоритет на племенната (регионалната) си идентификация пред народностната, което се експлоатира от политическите водачи. Друга характеристика са държавните военни преврати, резултат от слабостите на цивилните управляващи правителства и етническата привързаност на висшите офицери, както и слабия конституционализъм.

Настоящата дипломна работа има за цел да анализира структурно факторите, които са в основата на политическата нестабилност в западно-африканските страни.

Африканските страни са едни от най-политизираните държави в света. Въпросите, които другаде не биха имали политическо значение, в повечето западно-африкански страни придобиват политическа значимост или вземат политически аспект.

Амбициите на повечето западно-африкански страни са големи: те се основават общо казано, върху желанието да се създадат съюзни държави от множество общности.

Новите територии, създадени от колониалната администрация са поддържани от новите независими африкански правителства.

Макар амбициите на новите държави да са големи, институциите и средствата, които притежават за реализацията на тези амбиции са слаби. Тоест, един от най-големите политически проблеми в африканските страни, особено в западните части на континента , е слабостта на институциите.

Политическите партии се създават и изчезват, конституциите се приемат, но след това не се спазват, щом въвелите ги политически структури изчезнат.

Ако за младите политици е навик да експериментират нови форми за разрешаване на конфликти, то новостта на самата политическа система е основната причина за техния провал. Освен това, друг остър проблем, който се среща във всичките африкански страни е проблемът на етническата принадлежност.

Както посочва Jakman, “ ранната и бърза социална мобилизация в африканските страни ще има дестабилизиращ ефект върху правителствата на новите независими държави”. Той смята, че културния плурализъм ще има три ефекта върху политическата нестабилност и държавните военни преврати.

Първо- етнически разделените на части общества ще са вродено нестабилни;

Второ- културният плурализъм може да взаимодейства с други фактори, като социалната мобилизация за да засили нестабилността;

Накрая, културният плурализъм може да се разглежда аналогично като политически плурализъм, във връзка с това, че повишава нестабилността, докато някоя етническа група е доминираща в обществото (страната).

Този автор показва, че една доминираща етническа група увеличава нестабилността в африканските страни, и че етническата доминираност взаимодейства с многопартийността за да засили още повече нестабилността.

Можем да кажем, че главен проблем на развитието, с който се сблъскват африканските държави е липсата на институционален контрол и свързаните с това военно управление и репресии.

ПЕРИОДА ПРЕДИ 60^- ГОДИНИ.

Периодът преди колонизирането на Западна Африка ( ХIХ век) представлява период на съществуване на обособени държави- царства с фиксирана територия и държавен апарат.

Държавната организация в Западна Африка е стара. Тя вероятно предшества ислямската и европейската, но мюсюлманското влияние през ХVII век, под формата на мисионерска дейност, внася политически и религиозни промени.

Транс-Сахарската търговия дава тласък в развитието на Судан (обхващаща през този период цялата западно-африканска територия).

Европейската търговия по крайбрежието на континента от ХV век, насърчава политическата централизация. Финансовите постъпления са източник на властта.

Съществуват два типа политически системи- централизирана и сегментализирана. Властта се упражнява от хора, притежаващи определена позиция в роднинската група, но типът на властта и типът контрол, който засяга са разнообразни: ритуална, морална и религиозна власт.

В западно-африканското общество съществуват осем държави, в които властта е притежавана и управлявана от лица, имащи определени позиции в роднинските групи.

Държавите се класифицират така: държавата Ашанти ( в съвременна Гана), Дахомей (в съвременен Бенин), Ибо ( в Нигерия), Мендеи ( в Сиера Леоне и Мали), Нупе, Уако и Уоруба ( в северната част на съвременна Нигерия) и Фулани ( в Гвинея).

Лицата, притежаващи моралната власт, действат като говорители на традицията и общественото мнение.

Ритуалната власт е разполагала с лица със свръхестествена сила и всичко, което са казвали е приемано като произтичащо от свръхестественото и подкрепено от традицията.

Колониалната политика на европейските държави изисква силовото премахване на завареното положение, налагайки мита за варварството и жестокостта на африканските държави. Изчезват цели държави, племена; разрушават се градове и селища, центрове на напреднали цивилизации; унищожава се културното наследство и ценностите, които са обявени за примитивни, антиестетични и непълноценни. Всички тези действия се обявяват като “цивилизаторска дейност” и “умиротворяване”.

Обезкръвени от робството, зле организирани и често предавани от корумпирана племенна или феодална върхушка, африканските народи упорито се съпротивляват срещу нашествениците.

Най-продължителен е отпорът на народите, наследници на дълго вековната държавна традиция в северно-африканските страни и Етиопия, която през 1896 година разгромява италианските колонизатори. На юг съпротивата прераства в масови въстания, които продължават до началото на Първата световна война- в Нигерия, Камерун, Гвинея и Дахомей - в югозападна Африка.

Колониалната експанзия и господство нарушават естествения ход на социално-политическото развитие на африканските народи. Континентът е подложен на експлоатация и грабеж като източник на суровини и пазар на стоки.

Така през 1905 година близо 40 % от френските вложения в Западна Африка са в сферата на търговията. Все по-интензивно се изнасят природните богатства: злато, диаманти и други.

Селското стопанство се насочва в рамките на монокултурността с оглед нуждите на метрополиите. Какаото, палмовото масло, каучукът или биват изкупувани на безценица от селяните, или се добиват в плантациите на европейците при широко прилагане на принудителен труд. Наред с това започва изграждане на инфраструктура, съобщения и комуникационни връзки.

Африка се включва в изграждащия се световен пазар по насилствен начин, като подчинен и изостанал периферен район. Наложените в условията на зависимост и дискриминация преплитане, съперничество и взаимно влияние на “внесеното ново “ и “завареното старо” предизвикват тежки социални деформации, кризи и напрежение, характеризиращи цялата нова и най-нова история на континента.

Една от съществените причини на Първата световна война е съперничеството за преразпределяне на колониалните владения.

След войната настъпват промени в географската карта на Африка. Германските колониални владения са поделени между Англия, Франция, Португалия и Белгия като под мандатни територии.

Утвърждават се двете основни системи на колониално управление: пряко и косвено.

Прякото управление се извършва чрез непосредствено назначавани чиновници в колониалната администрация- европейци или африканци, и е характерен предимно за френските владения.

Косвеното управление, прилагано предимно от британския колониализъм, се заключава в съхраняване на властта и прерогативите на традиционната върхушка, която се използва като проводник и инструмент на колониалната политика.

Икономическите промени, свързани с все по-дълбокото налагане на колониалните порядки, се отразяват върху африканското общество.

Засилва се диференциацията в селото, усилват се миграционните процеси. Тези процеси са предизвикани от нуждата от работна ръка за мините, транспорта, плантациите и пристанищата, като засягат целостта на племенната община. Увеличава се градското населние.

Необходимостта от “европейзирани” африканци за колониалната администрация, ускорява създаването на местна интелигенция, започва да се оформя и местна буржоазия.

Социалните изменения влияят върху хода и характера на антиколониалното движение. Активизира се обществено-политическият живот. Възникват множество просветни, културни и етнически дружества, образуват се профсъюзи и партии. В политическата борба се включват предимно представителите на младата интелигенция, както и занаятчии, търговци и дребни чиновници.

В новите следвоенни условия, колониализмът извършва в Африка частични реформи. В английските владения е разрешено участието на африканците в местното управление. Във френските се разрешава създаването на политически партии и профсъюзи, а конституцията от 1926 година заменя наименованието “Френска империя” с “Френски съюз”.

Участието на африканците във войната се превръща в политическа школа и налага отпечатък върху хода на национално-освободителното движение. То обхваща все по-широки слоеве от населението, приема организирани форми и издига радикални лозунги.

В Западна Африка, през 40-то и 50- те години възникват политически партии и организации, които оглавяват националното движение. Такива партии са : Националният съвет на Нигерия и Камерун ( през 1944 година), Народната партия на конвенцията в златния бряг ( Гана, 1947 година), Гвинейска Демократическа партия.

Първоначално, техните цели са твърде ограничени: либерализация на колониалния режим, промени в статута и автономията. Постепенно исканията се радикализират до настояването за държавен суверенитет. Налице са и опити за съвместна борба, намерили израз във възникналото през 1946 година във френска Западна Африка Африканско Демократично обединение. Бърз подем бележи и профсъюзното движение, в което се очертава и тенденцията към съгласувани действия против колониализма.

Първа в Западна Африка и в цяла “Черна” Африка постига независимост колонията Златният бряг. На нейно място през 1957 година се създава суверенната държава Гана. На следващата година, населението от бившата френска колония Гвинея, чрез референдум гласува за независимост и ръководителя на Демократичната Партия Секу Туре сформира първото национално правителство.

1960 година влиза в историята като “Година на Африка”. Тогава придобиват политическа независимост 17 колониални владения с 85 милиона население.

За да разберем еволюцията на африканските държави, трябва в началото да направим разлика между развитието на страните, постигнали независимостта си по политически път и тези колонии (като португалските), които са я постигнали по военен път.

Колониалното управление прехвърля формалната политическа власт върху обособени територии (с независимостта в сяка такава зона се превръща в държава) и новата държава трябва да реши въпроса за управлението, структурата и крайната цел на правителството.

Очертаните два периода на борбата за независимостта и консолидацията на властта са свързани: начинът по който независимостта е постигната ( военен или политически път) влияе върху ангажираността на участниците на политическата сцена, както и на тяхната относителна позиция към властта.

Идеята за политическата независимост става стил на континента след Втората световна война. Преди войната нито африканските, нито колониалните елити вярват, че нещо в същността на колониалните отношения може да се промени, и че политическата независимост не е наистина важна.

Групата африкански държави, които постигат независимостта си по политически път ( прехвърляна не властта от колониални местни елити ) включва всички френскоговорящи западно-африкански държави с изключение на Гвинея.

Новите правителства запазват бившите силови структури, като основание за собствената им политическа власт. Политиката се отнася само до елита, връзките отдолу нагоре минават през традиционните господари, религиозни ордени (марабут), консервативни интелектуалци.

Елитите правят малки усилия да се свържат директно с населението, за да го стимулират да участва директно в политическия процес.

Политиците представляват коалиция на сили, които са понякога антагонистични, от неофеодални религиозни господари ( shiefs) до технократични образовани инженери ( интелектуалци).

Без да се опитват да правят първо социална и политическа реконструкция и реструктурация на населението, политиците искат директно да стигнат до етапа на технологическо изграждане. Нуждите от услуги, занятия и стандарт на живот не могат да бъдат удовлетворени чрез традиционната система, но новите държави нямат достатъчно възможности за удовлетворяването на тези нужди, защото макар, че са политически независими, е останала общата икономическа зависимост от бившите метрополии.

Освен проблема за икономическата зависимост, младите африкански държави имат и други проблеми, които преди да бъдат регионални, са лични, специални за всяка отделна държава- политически и етнически.

Всяка колониална територия се превръща в държава. Така, че племена, народи, семейства са разделени между различни държави. Някъде те са мнозинства, някъде- малцинства.

Това своеволно разпределение на африканските територии е основната причина за социално-политическата нестабилност на западно-африканските държави.

Това е така, защото всички движения: религиозни, профсъюзни, националистични, които се създават за борба срещу колониалното владение, са на етническа основа. След обявяването на независимостта, всяко движение ( група) иска да бъде представено в по-голяма степен в новото национално правителство.

Другият проблем, който стои пред новите африкански лидери, е да се определи по най-бързия и най-ефикасен начин основната система и институции на новите държавни структури, включващи формиране на границите на политическата арена и целите на техните правителства, и да консолидира своята власт.

Редица лидери на младите африкански страни избират системата на африканска демокрация и социализъм, като наблягат на думата “африканска” като социо-икономическа ориентация.

Африканските лидери тогава настояват, че демокрацията не винаги означава дву или многопартийна система с организирана опозиция и периодични формални избори.

Политическата партии са свързани с етнически групи ( основа) и нямат национална ангажираност, състезават се за поддръжката на гласоподавателите от двата пола не на базата на рационална и демократична платформа, а на основата на чиста демагогия, опирайки се на религиозни, регионални и етнически чувства.

Политическата консолидация, т.е. политическа институционализация и реструктуризацията на населението са големите проблеми, които са стояли тогава пред правителствата на младите държави.

Националните движения, които идват на власт, след обявяването на независимостта, трябва да интегрират всички тези политически партии на етническа основа, в една национална партия, за да завърши процеса на национална независимост и да се избегнат конфликти между различните групи, движения и да се формират новите национални социално-политически и икономически структури на младите независими държави и да се интегрират всички социални слоеве на населението в тази структура.

Неуспехът на новите лидери в тези насоки са основа за политическата нестабилност в много западно-африкански държави,защото в самия процес на консолидация на властта и социализмът, и демокрацията стават жертви на поредица успешни военни преврати, които са най-характерната черта на политическата нестабилност в “Черна” Африка изобщо.

ПОЛИТИЧЕСКАТА НЕСТАБИЛНОСТ.

1. Политически причини.

Ако в Европа, икономическите структури предшестват политическите, в Африка, като резултат от колониалната система, нещата стоят по-различно. Там най-напред се създава държавата. Затова настоящото изложение започва с анализ на политическите фактори.

Фокусирайки поглед върху политическите проблеми на новите държави, основната теза е, че политическото изграждане на институциите не успява да се съвмести с икономическото развитие и политическото участие. Чрез създаването на политическо съзнание и способност за политическо участие, социалната мобилизация засилва политическото участие и изисквания.

Постколониалните западно-африкански държави не успяват да отговорят ефективно на тези изисквания. Като бивши колонии, те наследяват патримониалната и клиенталистка администрация, на което липсва достатъчна адаптивност, комплексност, автономия и съгласуваност за ефективно управление.

Колониалното управление отслабва структурата на традиционно господство и създава затворени режими. Когато тези режими не успяват да отговорят на обществените изисквания, военните се намесват и създават закони, които ограничават достъпа на цивилните до властта, и които провокират по-голяма политическа нестабилност. Политическите причини се обясняват с липса на добре определени политически институции и висока степен на социална мобилизация.

1.1. Липса на политически институции.

В една нормална политическа система съществуват три политически власти- президент и правителство, парламент и съдебна власт.

Дейността на тези органи на властта се определят от конституцията.

В ново независимите западно-африкански държави и цяла тропическа Африка изобщо, до този момент не съществуват тези политически структури и необходимите политически институции, които да управляват ефикасно и да поддържат стабилността в страната между различните политически групи.

Политическият живот в периода преди колониализма е съсредоточен в ръцете на традиционните господари ( Traditional chief) . В епохата на колонизаторите, управлението се поема от колониалната администрация. Съсредоточаването на властта в прослойка, наложила се отвън, консервира политическия живот. Местното население може да се включи в политическия живот, единствено чрез традиционните господари. може да се каже, че те притежават известен политически статус, доколкото събирането на данъците от колониите минава през тях ( те притежават традиционна морална власт пред своите хора).

С освобождаването на колоните на политическата сцена се появяват местни политически лидери, движения и партии, които не могат да управляват по традиционния пред колониален начин.

Новата политическа ситуация предполага коренно различен подход в управлението.

Политическият плурализъм изисква регламентация на политическото участие. При това положение липсва институция, която да зададе основните субекти в политическото управление - конституция, партии, парламент и т.н.

Липсата на легализиращи политическото участие правила, деформира политическия живот: няма законова база, която да определя правилата за влизане в политическата структура на държавата и реструктурирането ( от колониален към след колониален тип) на административния апарат и населението.

1.2. Социална мобилизация

В центъра на този процес е взаимодействието между две базисни социални движения:

Първото е социална мобилизация, а второто- културната и политическа асимилация.

Модерното икономическо развитие има тенденция да “изкара” xората от техните непроменени отношения в селото и да ги тласка все повече в контакт с модерния живот.

Можем да определим осем отделни процеса на промяна, които допринасят за нарастващото влияние на модерността.

Първият е видимия ефект или влиянието на някои знаци на модерността., навлизащи в селото. Например: селянинът, който отива в града и вижда на витрините на градските магазини промишлени и луксозни стоки, които досега не е виждал. С времето тази тенденция се засилва. Всяка година все повече хора от цял свят са изложени на влиянието на такива видими характеристики на модерността.

Второ-средствата за масова информация, под формата на вестници, списания, радиопредавания и телевизията, нахълтват в традиционния модел на живот.

Трето-модернизацията, използването на пазари; купуването и продаването с пари, които изместват бартера и икономиката на самозадоволяването.

Четвъртият аспект е разпространението на грамотността; все повече хора се научават да четат и пишат и по този начин разширяват кръгозора си.

Петият аспект е тенденцията към не селскостопански професии, причина за което е развитието и окрупняването на селските занаяти; развитието на промишлеността в градовете.

Шестият аспект е урбанизацията - тя непрекъснато нараства, въпреки факта, че по-бедните преселници трябва да живеят в бедняшки квартали и сламени къщи.

Наблюдава се разпространение на наемния труд (седмият аспект на мобилизационните процеси), при което на работниците все повече се налага да контактуват с доскорошни непознати, които сега са техни работодатели или колеги.

И последно, вътрешната миграция става широко разпространена и все повече хора живеят в общности, различни от тези, в които са родени.

Можем да видим тези процеси в действие в африканските страни преди и след обявяването на независимостта. Развитието им означава, че няколко процента от населението са преместени от традиционния сектор и мобилизирани поне в някаква степен.

Какво означава това в индивидуален аспект?

В икономическо отношение, това означава, че индивидите сега са изложени на несигурността на пазара. Те вече не работят за собственото си задоволяване и продават в системата на търсене и предлагане, която не разбират напълно; мож да работят за далечни клиенти, които никога да не видят. Наети са от работодатели, които могат да ги уволнят всеки момент.

В допълнение на тези икономически проблеми, преселниците са изложени на психологическа отчужденост. Вместо да се реализират на село сред хората, които винаги са познавали, сега те живеят сред непознати. Повечето техни родственици са останали на село или са се преместили другаде, така че те нямат семейство, на което да разчитат за подкрепа. Няма я селската общност, която да им помага икономически, физически или духовно, ако се случи да се разболеят. Притеснени, уплашени и самотни, тези хора започват да се питат кои са. Човек, който живее сред роднини, не се сблъсква така остро с въпроса “Кой съм аз?”.

Веднъж напуснал това обкръжение, обаче, се появява въпросът за неговата самоличност- за неговата представа за собствената му идентичност.

В същото време езикът придобива много по-голяма важност за тези хора, които са навлезли в модерния живот на града. Човек, който не знае преобладаващия език, ще бъде сериозно затруднен. Научаването на нов език, за да може да се общува, не разрешава напълно този проблем, защото родният език е част от индивидуалността и отказът от него почти неизбежно повишава чувството за отчужденост. На последно място, животът в града е много по-политизиран, задоволяването на голяма част от човешките нужди зависи от сравнително не лични политически процеси и институции. Получаването болнично обслужване и други подобни услуги, са все проблеми, които изискват от него политическо действие. Той открива нужди, които никога не е осъзнавал че има,като училище за децата си. “Ще ходят ли те на училище?”, “Дали ще се преподава на езика на неговите деди? Дали ще може да си го позволи?”. Този човек трябва да действа в колектив и политически, защото е икономически нестабилен и се нуждае от услуги, осигурявани от някаква обществена институция ( регионална или национална).

Нуждата от услуги, от принадлежност, трябва да бъде задоволена от някакви споразумения или институции, извън традиционния сектор на живот.

Отбелязахме по-рано, че изискванията към правителството постоянно нарастват, с нарастването на мобилизацията на населението към градовете. Можем да измерим това нарастване като обърнем внимание на тази част от националния доход, която преминава през ръцете на правителството.

През 1970 г. A повечето западно-африкански страни тази част е около 30%, в Гвинея и Сенегал 41-47%; през 1986 г. в Нигерия-51%.

С други думи, политиката и правителството преразпределят или влияят върху преразпределението на националния доход.

Това разпределение, в повечето западно-африкански страни става на базата на фаворизация, клиентелизъм, която практика, ощетява хората от изостаналите групи.

Тези ощетени групи протестират срещу правителството, определяйки го като корумпирано, етноцентричко, регионалиско, заради неговите предпочитания и фаворизирането на хората от етническата група, родния регион или общност на управляващите.

Ето защо в някои африкански държави, правителствата са пренатоварени, без да могат да направят това, което се иска от тях. При положение, че трябва да взема повече решения и да изпълнява повече услуги, отколкото е в състояние, едно правителство може да достигне до административен и политически банкрут, като предизвика повече несъгласие, отколкото подкрепа.

Става така, че разочарованите и отчуждени граждани “ врагове” са повече от “верните поддръжници”.

Ако нещата продължават по този начин, накрая правителството ще остане извън политическата игра. Няколко години след обявяването на независимостта, правителствата на повечето западно-африкански страни са пренатоварени и понякога банкрутират политически, вследствие на социалната мобилизация- нарастването на градското население и исканията му към правителството.

Социалната мобилизация тласка хората в политическия живот на нацията и изисква техните колективни действия. Те се нуждаят от услуги, осигурявани от някаква обществена институция, било то регионална или национална.

Да видим дали политическия сектор (правителството, държавата) е в състояние да ги приеме.

Това ни води до втория споменат по-горе процес- асимилацията.

Въвеждането на официален език, обикновено е една от първите мерки за напредъка на асимилацията.

Решаващият фактор в такава ситуация е балансът между двата разглеждани процеса. Ако асимилацията предхожда мобилизацията или върви едни гърди напред, вероятно е правителството да остане стабилно и в последствие всички да бъдат интегрирани в един народ. От друга страна, там където мобилизацията е бърза, а асимилацията - бавна, става обратното.

Все повече високо мобилизирани и незадоволени хора стоят на “една ръка разстояние” от политическия и културен живот на своята страна и лесно се отчуждават от своето правителство, държава, и дори от страната към която дотогава са принадлежали.

2. Икономически причини

Най-важната част от отговорностите на едно правителство касае икономиката. Ето защо дейността в този сектор най-често формира основанията, на които се базират обвиненията в некомпетентност или корумпираност, които обикновено предхождат държавните преврати в западно-африканските страни.

Разбира се, неефективността в икономическата област е по причини на действителна некомпетентност и кормпираност на правителството. Изглежда, обаче, че съществуват определени икономически обстоятелства, които водят до повишаване на икономическата нестабилност и обща икономическа несигурност, които на свой ред, могат да доведат до насърчаване на подобни обвинения, дори към най-компетентните и благонадеждни правителства.

Именно тези обстоятелства формират основните, базисни причини за нестабилността на едно правителство.

Такива икономически условия са типични за западно-африканските страни, защото икономическия им сектор произвежда главно суровни (primary goods) за износ и ги продава на световния пазар.

Цените на тези стоки, които влияят върху общия търговски приход, се определят от световния пазар и правителството на която и да е страна, не е в състояние да им влияе. При промяна на цната , общият приход от тази стока се променя и правителството има малък или никакъв контрол върху последствията.

Освен това, контролът, който може да бъде упражняван върху променливите влияещи на производството на тези стоки е слаб, което също се отразява върху постъпленията, дотолкова, доколкото колебания на цената на световния пазар не се появяват, или са много малки.

Ето защо се твърди, че предпоставките за политическа нестабилност- т.е. нестабилността на правителството в африканските страни, са комбинация от фактори, които : първо- насърчават силните колебания на цените и второ- повишават вероятността влиянието на тези колебания да бъде насърчаване на нестабилността на местната икономика и по този начин- дискредитиране на правителството. Така се затваря порочния кръг на нестабилността.

В първия случай съществуват два важни фактора:

Естеството на износа ( the nature of the export) и богатството на държавата;

Във втория случай,значимите фактори са три: специализация на износа ( specialisation in export), зависимост на икономиката от износа и отново- богатството на страната.

Колкото повече от тези условия са налице, толкова по-голяма е вероятността от преврат, който винаги следва икономическата неефективност на правителството в западно-африканските страни.

Естеството или вида на износните стоки е важно, защото ако това са сурови продукти, като кафе, какао или калай, те се характеризират със силни колебания на цените на световния пазар. Действително, страните, които се занимават с добив на тези продукти страдат значително повече от нестабилност на износните цени, отколкото индустриалните страни.

В случая със селскостопанските стоки, това е следствие от относителната липса на гъвкавост на покупките спрямо промяната на цените и колебанията на произведените количества, като резултат от капризи на времено, болести и др.

Колкото е по-бедна една страна, толкова по-малко вероятно е тя да има както техническата, така и финансовата възможност да се заеме с контрола над тези проблеми. Що се отнася, обаче , до износа на благородни метали и минерали, силните колебания са в следствие от прекалено силното вариране на търсенето, което причинено от стопанските цикли и спекулации в индустриалните страни- потребителки, съчетани с неспособността на производителите да променят процеса на производството достатъчно бързо и ефективно, за да отговорят на промените на търсенето. Освен това, цената е препяствие за по-бедните страни, а недостигът на квалифицирани работници е сериозна спънка.

Вероятността силните колебания да имат цялостни вредни последствия върху една страна, зависи от структурата на местната икономика.

Тук значение имат зависимстта на икономиката от сектора на износа, и отново - богатството на страната. Трябва да се вземе под внимание, че последствията от специализацията на износните стоки, ценовите колебания на една определена стока се уравновесяват от колебанията в обратната посока на други стоки, или поне се смекчава от тяхната относителна стабилност, тъй като се предполага, че икономиката на една страна трябва да е разумно диверсифицирана.

Но там, където един основен износ представлява голям процент от общия износ, ефектът от силно ценово колебание при тази стока е най-вероятно повишаване на общата икономическа нестабилност.

Там, където тази експортна промишленост е също така и основния работодател, това най-вероятно има широки последици върху обществото.

Това е типичен случай за западно-африканските страни, където както отбелязах по-горе, основно се използват трудоемки методи на производство.

Въпреки това, ако износът на стоката не играе важна роля в икономиката на страната, все пак последната може да бъде повлияна от икономическа нестабилност. Зависимостта на икономиката на една страна от експортния сектор, обаче, е въпрос не само на това какви са постъпленията от износа.

Както посочва Gunna Myrdal , нестабилността на приходите от износ, дори за страните, които изнасят малко, създава периодични кризи на плащанията, които не само отклоняват вниманието от други аспекти на развитието , но също така възпрепятстват вноса на жизненоважни за развитието продукти.

Страни, които тепърва започват да развиват своите икономики чрез нарастване експортния сектор, са също толкова зависими от приходите от стоки за експорти, колкото и страните, чийто национален доход традиционно се базира основно на продажби на износни стоки. Тази зависимост е повлияна и от вътрешния пазар на стоки. По същия начин, по който износа на много и различни стоки помага за балансиране на ефекта от колебанията при един от тях, така и наличието на вътрешното им търсене, понякога също може да смекчи влиянието им върху цялостната икономика, с изключение, обаче , на някои суровини, които нямат голям вътрешен пазар. Този факт, твърди Mirdal прави тези страни уникално зависими от вътрешните пазари- върху които те имат недостатъчно влияние.

Нестабилността на приходите от експорт води до нестабилността на правителството (свалянето му чрез преврат), защото създава проблеми, както за икономиката, така и за финансовото осигуряване на обществения сектор, за което правителството може директно да бъде обвинено.

Правителствата са директно замесени, защото в бедните страни - производителки на суровини от Западна Африка, правителствените приходи идват най-вече от такси върху външната търговия и експортни сектор.

Всички опити на едно правителство да стабилизира икономиката, биха създали по нататъшни проблеми, дори да се приеме, че това правителство може да си позволи да изпробва поддържането на валутен резерв. Това означава загуба на потенциален приход от тези резерви, които се отклоняват за други нужди. Докато вземане на заем от чужбина за подпомагане на икономиката при “лош пробив” , не само представлява загуба при плащането на лихви, но е и поемане на риск, тз пробив да се разпростре доста по-дълго отколкото е очаквано, или отколкото правителството може да си позволи.

Опитите да се наложи контрол на вноса, за да се избегнат проблемите при разплащателния баланс, когато има понижение на експортните приходи, биха повлияли върху други клонове на промишлеността, зависими от вноса на горива, резервни части и други. Неспособни да постигнат пълно натоварване на производствения капацитет, правителствата може да бъдат обвинени, както в неблагоприятно въздействие върху тези промишлени клонове, така и в създаване на безработица. Вероятно е правителствата да бъдат обвинени и за най-индиректните последици от нестабилността на износа.

Накратко, много е вероятно такива икономики действително да създадат реални поводи за недоволство и по този начин да подхранят обвиненията към правителството за недобро управление и некомпетентност.

Допълнителни затруднения могат да се появят в страни разделени по расови или племенни признаци, където правителството, най-вероятно, освен в некомпетентност ще бъде обвинено и в корупция. Както Mac Bean коментира, внезапното покачване на приходите, реализирани от износа на основни селскостопански култури, може да доведе до преразпределяне на дохода по напълно произволен начин. Дадена група фермери, може да бъде облагодетелствана, докато последващото повишение на цената на вътрешния пазар прави друга група абсолютно или относително по-бедна. По същия начин, внезапен спад в приходите може да създаде напрежение. Тези ефекти на експортните колебания са потенциално много сериозни в западно-африканските страни, където расовите или племенни връзки определят професиите или има по-високо социално напрежение.

Държавният преврат в Нигерия през 1966 година служи като добър пример за това. Напрежението между племената вече е било високо, изострено от ценовите колебания при основните експортни стоки, концентрирани в отделни региони. Нарастващите приходи от нефта, който се намира най-вече в източните региони, се използват за облага на Севера, откъдето са били повечето от управляващите. Там, където правителството е съставено най-вече от една етнос и се сблъсква с внезапна промяна на стойността на дадена експортна стока, с която то е свързано, съществува реалния риск да бъде обвинено в корумпирана манипулация.

По подобен начин, правителството, което поставя пазарни граници за износни стоки, опитвайки да уравновеси колебанията, могат да се окажат обвинени в корупция, когато производителите видят, че не получават пълна или задоволителна печалба от своята продукция. В действителност, такова обяснение, дали основателно или не, изглежда вероятно винаги, когато една обществена група е сравнително забогатяла или обедняла от експортните колебания или когато, в период на общо неблагополучие, причинено от спад в експортните приходи, правителствени служители са особено облагодетелствувани.

Изглежда такъв е случаят в Гана. Партията на народното съгласие на N`Kruma, която основава “Cacao Purchasing Company” за подпомагане на бедните фермери, сполучливо влиза в директна конкуренция с големи производители на какао и местните какаови брокери. Не е изненадващо, че именно в областта Ашанти, където са основните производители на какао, се основава национално-освободително движение с цел организиране на преврат.

Отделните ефекти на експортната нестабилност се различават според типа на повлияните стоки за широко потребление и естеството на обществото, в което се наблюдава колебание.

Въпреки, че изглежда по-вероятно икономическите предпоставки за правителствено сваляне чрез преврат, да бъдат намаляващи цени , спад в експортния приход или застой, повишаването на цените може да бъде също толкова подривно. Особено когато се появява мигновено и е в полза на определени части от обществото. Такъв е случаят в Нигерия, така също в Либия през 1969 година, когато ясното разграничение между бедни и богати във феодалното общество става остро подчертано от високите нефтени приходи.

Накратко, можем да кажем, че икономическите предпоставки за преврати срещу правителствата в западно-африканските страни, по същество могат да бъдат открити, в страни, които специализират в или са зависими от експортни стоки, особено когато тези стоки са суровни и страната е бедна.

Още повече, че превратът по-вероятно от всяко друго политическо събитие би бил резултат от тези предпоставки. Ясно е, че след отправените обвинения в корупция и некомпетентност, дали основателни или не, последващата липса на обществена подкрепа, нуждата от смяна на правителството е ясна.

Законният начин на смяна на правителството избори, дори в страни, където организирането им е реална възможност, би бил обявен за неприемлив, тъй като за едно правителство е малко вероятно да реши да организира избори, при нивото на неговата непопулярност.

Дори правителството да е склонно да насрочи избори, организацията им ще отнеме време. Бързината на преврата е едно от неговите преимущества. Друго “преимущество” в сравнение с други незаконни форми на вземане на властта (например гражданска война) е ефективността. Това е най-вероятният метод за завладяване на правителствения апарат с най-малко кръвопролитие, с най-малко хора и въоръжение.

3 Социално-етнически фактори.

, . , .

, , .()

плурализъм в Западна Африка

Етническият, както и културният плурализъм са съвременни явления. Те се появяват в Западна Африка през периода на самото разделяне на териториите между колонизаторите за ефективно управление. В резултат на това, различни етнически групи, племена, семейства, роднини с различни култури, религии и обичаи, живеещи на една територия, се оказват свързани в една държава след падането на колониалното управление.

Затова западно-африканското общество е хетерогенно, много етническо и много културно. То се характеризира с разнообразни етнически групи със специфични племена и родови езици, религии, обичаи, начин на живот и култура.

Разположението на етническите групи зависи от географското положение на страната. Те са обособени в отделни географски райони на стна.

Съществуват основни етнически групи в западно-африканското общество, към които останалите племена или роднински групи може да се присъединят. Те се срещат почти навсякъде в Западна Африка и представляват висок процент от общото население. В някои страни те имат значително влияние в икономическия и политическия живот, а в други са малцинство.

Тези основни етнически групи са: “Манде”- към която се присъединяват групите “Бамбара”, “Маленке”, “Диула” и други. Те се срещат в Мали, където представляват 45% от общото население, 30% от общото население на Гвинея и , 22% в Буркина Фасо и 10% в Сенегал.

Етническата група “Фула” представлява 40% от общото население на Гвинея. Среща се също в Сенегал, Нигерия, Буркина Фасо, Гамбия.

Етническата група “Акан” представлява 44% от общото население на Гана; към нея се присъединяват малки племенни групи като Ашанти, Аким и други. Те живеят също и в Камерун, Того , заедно с групата “Еуи”.

Етническата група “Моси” представлява 50% от общото население на Буркина Фасо и също се среща в Гана, където представлява 16% от населението.

В Нигерия живеят четири големи етнически групи, към които може да се присъединят 200^- нигерийски племена “Йоруба”, “Ибо”, “Хауса”, и “Фулани”.

В Сенегал, етническата група “Волоф” представлява 35% от населението и се среща също в Мавритания, Гамбия, Мали и Гвинея Бисау.

Социалната структура на западно-африканското общество не е една и съща за отделните страни. Тя зависи от държавната организация , нивото на модернизация т.е. урбанизацията, индустриализацията и ръста на социалната мобилизация.

За да изясня влиянието на различните социални структури, ще разгледам социалната структура на някои големи западно-африкански страни, които са имали високо развитие на социалната мобилизация и страни, където това развитие е слабо.

Вземам за пример Федерална Република Нигерия. В Нигерия съществува дълбоко обществено неравенство и класови противоречия. Развита е буржоазията; сред нея могат да бъдат очертани: бюрократична буржоазия ( привилегировани чиновници във федералния и щатски административен апарат, чиновници, ръководещи държавния сектор и икономиката); дребнобуржоазни прослойки, сред които особено силно влияние има интелигенцията; частното нигерийско предприемачество, сред което има представители на едрия и дребния капител, и чието развитие е намерило благоприятна почва в провежданата политика на “нигеризация” а икономиката; формира се селска буржоазия.

Същевременно наново се увеличава влиянието на традиционните слоеве ( емири, оба, племеннии вождове), особено на север, след създаването на щати и местно самоуправление по племенен и етнически признак.

За разлика от Федерална Република Нигерия, в страните като Гвинея, Сенегал, Гана, Гамбия, работоспособното население обхваща около 35.6% от цялото население. Повече от половината от него е заето в селското стопанство и живее в селата, където има силни остатъци от родово-племенни отношения. Запазени са, например в селата в Сенегал, силни феодални отношения. В градовете се формира търговско-промишлена буржоазия, а засилващата се миграция от селото към градовете, е увеличила броя на свободната работна ръка. Особено място, с влиянието с обществения и икономически живот, заема чиновническата върхушка и интелигенцията. В градовете има и търговска буржоазия.

В Буркина Фасо, гражданската и военната интелигенция имат голямо значение в икономическия и политическия живот.

В Мали, където социалната мобилизация е слаба, социалната структура на обществото се характеризира с наличието на няколко типа производство. Преобладава натурално-патриархалния или традиционен сектор, който обхваща по-голямата част от населението- земеделци, рибари, занаятчии, представляващи до 90% от населението. Националната буржоазия е свързана предимно със сферата на търговията. Служещите и интелигенцията представляват тясна прослойка, в която преобладават заетите в държавния административно-управленски апарат.

Накратко, за социалната структура на западно-африканското общество, можем да кажем, че то се разделя на два основни типа “урбанизирани” и “не урбанизирани”.

Урбанизирани са градските жители, към които принадлежат държавни административни чиновници, градска буржоазия, работници в частни предприятия и търговци

Не урбанизираната група представлява повече от половината от населението на страните и е заета със земеделие. Те живеят в селата, където са запазени силни остатъци от феодални, родово-племенни и традиционни отношения.

Всяка година се засилва процеса на миграция от селата към градовете, от малките градове- към големите административни и търговски центрове, за търсене на по-добре платена работа и по-добър живот.

Между тези две групи няма конфликт. Обаче вътре в първата ( урбанизираната група) винаги има напрежение - между държавната администрация и тървския и промишлен капитал, защото администрацията преразпределя предприемаческия капитал.

3.2. Наличие на етнически антагонизъм.

По-горе бе развито предположението, че повишеното политическо съзнание може да се очаква да доведе до консолидация на държавите с хомогенно население и да постави в напрежение, или да разруши единството на държави с разнородно население.

Етническият антагонизъм е, разбира се, повтарящ се феномен. Международната обстановка играе роля за неговото засилване или отслабване.

В Западна Африка, деколонизацията активизира една верижна реакция, чийто краен ефект все още предстои. Движенията за независимост от колониалната власт не винаги представляват всички етнически групи на своята територия. Някои групи, чиито интереси не са добре представени, се опитват, с различна степен на успех, да забавят движението към независимост или да спечелят специални отстъпки или дори отделна държава.

Контролирането на държавата и избягването от контрол от страна на други, са сред основните цели на етническия конфликт в Африка.

Западно-африканските държави са лоялни към етническите различия. Значението на принадлежността към определена етнос в тези държави се установява посредством стандартни проучвания. Отворените въпроси “Кой сте вие?”, “Каква е вашата националност!”, “Коя е вашата страна?” или “Какво е вашето име?” получават недвусмислено етнически оцветени отговори. Дори когато насоката преди въпроса навежда по-скоро към националната отколкото към етническата идентичност. Въпроси за уместно политическо поведение също предизвикват отговори с етнически оттенък, а понякога и “откровено” етноцентрични. Така в някои държави е по-добре да гласуваш за някой, който е от твоята родна област. В Нигерия, един човек трябва да е лоялен към своята област повече, отколкото към страната си. Едно дете трябва да бъде възпитавано да защитава благополучието на своя народ и да остави другите племена да се справят сами. В Гана хората очакват благосклонно отношение отстрана на държавните чиновници от тяхната етническа група и неблагосклонно отношение от страна на чиновници от други етнически групи.

Общо казано етническата идентичност е силно осезаема, поведение, основано на принадлежността към определена етнос е нормативно санкционирана, а тази принадлежност често е съпроводена от враждебност към всички извън етноса.

Подчертаната етносност се отразява и върху разделението на организационните структури при етнически разделените общества. Това се отнася за икономическата организация, както и за политическата.

Капитал и труд често са организирани по етнически принцип. Организационният плурализъм силно рефлектира върху партийната система, на думи или фактически, изразяват партии на етническа основа.

В западно-африканските общества, етническият конфликт е в центъра на политиката. Етническите разделения поставят предизвикателство пред единството на държавите и понякога са пред мирните отношения между държавите. Етническите конфликти напрягат връзките, които поддържат гражданските режими и често са корен на насилие, което води до грабежи, смърт, преместване на големи маси хора.

Самите елити, за които се предполага, че не подкрепят пред своите народи идеята за етническо обединение, най-често са в първите редици на етническия конфликт. Войнствените етническо-политически партии се коренят сред образования елит, пламва етническо насилие из градовете на цяла Западна Африка, и армиите са разделени от етническо напрежение, което води до преврати и убийства.

Вероятно от друга страна етническият конфликт е резултат от изключителна устойчивост на традиционните антипатии, които са толкова силни, че могат да противостоят дори на силния отслабващ фактор на модернизацията. Ако е така, става възможно да се обясни устойчивостта на етническата преданост дори сред модерните елити в модерните страни.

Другият източник на етнически антагонизъм в Африка е “модернизацията” или “социалната мобилизация”. Както твърди Karl W Deutsh, социалната мобилизация е свързана с етническия конфликт. Тя е разбирана като “всеобщ процес на промяна, който засяга значителни части от населението в страни, които са в преход от традиционен към модерен начин на живот”. Елементите на този процес са изложени на влиянието на средствата за масова информация и промените в грамотността, местоживеенето ( особено от селото към града ), професиите ( особено от селскотопански към не селскостопански) и други характеристики, които разчупват обвързаността с традиционния начин на живот”.

Според Deutsh етническият конфликт е резултат от нещо аналогично на надпреварата между ръста на социалната мобилизация и този на асимилацията. Процентът на мобилизираните, но неасимилирани хора е “първия ярък индикатор” за групов конфликт. Тези виждания впоследствие получават по-ясна теоретична формулировка.

Твърди се, че социалната мобилизация насърчава етническата надпревара, особено в конкурентния модерен сектор, тъй като “именно конкурентът в модерната сфера е този, който най-силно изпитва несигурностите на промяната и който търси подслона на общността в трибализма”.

Основното предположение, което стои в основата на теорията на модернизацията се определя от гледна точка на съсредоточаване на аспирации.

Аспирациите ( стремежите) и очакванията на хората се променят в процеса на тяхната мобилизация в модернизиращите се икономика и политика. Те започват да искат и да търсят все повече и повече стоки, повече признание и повече власт. Важно е също, че ориентацията на мобилизираните към общи пътища и общи облаги, води до това, че много хора започват да искат едни и същи неща. Хората влизат в конфликт, не защото са различни, а защото в основата си са едни и същи, т.е. хората започват повече да си приличат, в смисъл, че имат едни и същи желания.

По този начин, модернизацията клони към предизвикване на конфликт. Но теориите, които поставят ударение върху връзката между етническия конфликт и модернизацията, трябва да обърнат внимание на две важни теми на етническия антагонизъм: ролята на амбициите на елите и ролята на различната модернизация на етническите групи за подхранване на конфликта.

Модернизационните теории за етническата принадлежност поставят ударение особено върху това, че облагите от модерността не се разпространяват, разпределят равномерно сред етническите групи. Това неравно разпределение на икономическите и образователни възможности в модерния сектор е важен източник на междугрупово напрежение. Това е така, защото някои групи печелят преднина в надпреварата за облагите на модерния свят, социалните групи, които се появяват имат склонност да застъпват и подсилват границите между етническите групи, като по този начин увеличава интензитета на груповите конфронтации.

Етническите групи, които са по-богати, по-образовани, които в по-голямата си част са граждани са ненавиждани и понякога предизвикват страх у другите групи; в основата на тези чувства стои признаването на тяхната водеща позиция в новата стратификационна система.

Етническият антагонизъм може да бъде функция от “модернизационно несъответствие” между етнически групи или функция от степента, до която е стигнало това несъответствие. Трябва, обаче , за бъде ясно, че за жалост, кариеристките интереси на средната класа, представляват важна част от етническия конфликт в западно-африканските страни.

Модерната средна класа по-скоро преследва своите интереси като търси етническа подкрепа, отколкото играе стабилизираща рол, както по-рано й се приписваше. Идеята тук е, че елитите имат характерни интереси, свързани с облагите от модерността, добра работа, градски удобства, достъп до училища, престиж и т.н.

Въпросът е защо другите ги следват. Един възможен отговор е, че другите са били заблудени. обяснение, предполага, че огромни маси хора в множество страни нямат правилна представа за това, което ги касае.

Масите в Западна Африка имат малко политическо познание и са като цяло невежи относно политическите процеси, националното управление, политическата организация, националната територия и население. Те са апатични спрямо правителството, защото са слабо образовани и имат оскъдни впечатления за света извън техните малки общности.

Някои западно-африкански политици виждат политическото невежество като благодат, тъй като то дава на националните правителства на отскоро независимите държави време за организиране, за построяване на институциите,за въвеждане на проекти за развитие- без натиск от страна на населението.

Например в , един държавен служител намира масовото политическо невежество като извинение за автокрацията.

Демокрацията е система на управление на добродетелни хора. Тя рядко работи дори в много зрели общества. Защо очакваме, че ще работи тук?! Трябва да бъдем реалистични! Нашето население не невежо за проблемите, с които ние се сблъскваме. Те не могат да бъдат оставени да вземат решение за нашите непреодолими проблеми, но трябва да одобряват алтернативите, предлагани от елита.

Някои лидери се осланят на презумпцията за невежеството като средство за лична облага. Други го виждат като оправдание за управлението на “просветения” елит, без допитване до масите.

Защитата на икономическите интереси на лидерите ( средната класа), на тази група, която не представлява дори една трета от общото население на страната, влияе значително върху етническия антагонизъм. Това е така, защото ако пазарът на труда е етнически разделен, класовият антагонизъм приема формата на етнически антагонизъм.

Предполага се, че разделеният пазар на труда е важен източник на антагонизъм между етническите групи: например пазара на труда, при който има голяма разлика в цената на труда за едно и също занимание. От това можем да кажем, че етническия антагонизъм се развива първо на трудовия пазар, разделен по етнически признак.

3.3 Културният плурализъм като друг източник на етнически антагонизъм.

Етническият антагонизъм често се определя като културен конфликт, тъй като културните различия са сред тези, които най-често разделят етническите групи. Културният плурализъм представлява съществуване в границите на едно общество на групи с взаимно несъвместими институционални системи. Под институционални системи се имат предвид структурните, ценностните, религиозни модели, както и системите на действие; те формират сърцевината на всяка култура.

Културният плурализъм е нещо повече от културна хетерогенност. Там, където има етнически плурализъм, има силна тенденция към доминиране на една от групите. Съществуването на тенденция към йерархия има теоретична основа. Несъвместимостта на институциите и ценностите на групите е това, което поражда необходимостта за доминация.

Основните характеристики на културния плурализъм са:

Първо: Всяка институционална система се стреми към вътрешна интеграция и съгласуваност, всяка от тези различни групи ще се стреми да формира затворена социокултурна единица;

Второ: Там където групи с различна култура формират едно общество, структурната необходимост за запазване на тази всеобхватна единица включва такъв тип политически ред, при който един от тези културни

елементи е подчинен на друг. Тъй като едно общество обикновено изисква “общност на ценности”, общество, което обхваща групи с широки културни различия, може да избегне разцеплението чрез подчиняване

Трето: Плуралистичните общества се характеризират с разногласие и латентни конфликти. Евентуалното прерастване на разногласието в конфликт показва, че културната несъвместимост стои в основата на нестабилността, която заплашва плуралистичното общество.

От тази гледна точка, едно общество е плуралистично само тогава, когато един от културните елементи доминира над другите. Освен това, липсата на консенсус изисква регулиране чрез сила.

Каквато и да е формата на политическите системи, различията в ценностите на групите са дълбок източник на нестабилност. Нестабилността, с която се характеризират културно-плуралистичните системи, е резултат и от сблъсъка на ценности.

Например в Гвинея, Бенин, Нигерия, значението на политическия живот е типично такова: За един от главните политически лидери ( на областни етнически групи) да не бъде на власт- да е представител и участник в управлението за неговите привърженици означава не само да бъде извън властта, но и да бъде управляван от друг регион или други региони, които са на власт; това означава не само да бъдат “извън”, но и да бъдат “под”, това означава да са политически подчинени на други.

Етнически антагонизъм, вкоренен в културното разнообразие и съперничество между двата най-големи етнически групи е централната сила, стояща зад военните преврати.

III. ОСОБЕНО ПОЛОЖЕНИЕ НА ВОЕННОТО СЪСЛОВИЕ И ТЪРСЕНЕ НА ПРИЧИНИТЕ ЗА ВОЕННИТЕ ПРЕВРАТИ.

1.Особено положение на военното съсловие.

Войската е както източник, така и обект на етническия конфликт. Тя е източник на конфликт, тъй като етническият състав на войсковите подразделения често не съответства на състава на обществата, от които произхождат или на правителствата, на които са длъжни да се подчиняват. Ето защо войската може да се превърне в инкубатор на етническа ненавист и инструмент за поощряване на етническите претенции към властта.

Както цивилните институции, тя е обект а етнически антагонизъм, защото статута на военния означава висока заплата и привилегии, които поради несиметричния етнически състав са неравностойно разпределени, и защото контрола над армията е важен символ на етническа доминация.

Използването на военна сила може да спомогне за контролирането на етнически недоволства, но ако армията фаворизира една или друга група, нейната намеса може да ожесточи насилието.

Общо казано, армията отразява в голяма степен различията в обществото. Това, което прави нейното политическо участие отличително е това, че етническият състав на повечето военни организации не отразява състава на съществуващия режим.

В общи линии, действията на армията могат да обърнат или подсилят етническите последствия на цивилната политика. Армията може да се опита да доведе на власт отхвърлени етнически групи или да не им позволи да получат власт; тя може да свали от власт групи, кои в момента я притежават.

При определени условия, военното управление може да поддържа етническите пристрастия и противопоставяния, които са господствали при предишния граждански режим. Но при други обстоятелства, един преврат може да доведе до пропукване на стари междуетнически връзки и може да достигне до степен на етническо отхвърляне, което е малко вероятно за граждански режим и трудно може да се преобърне, след като веднъж се е появил.

В Африка, колониалната армия е имала две задачи: да запази реда в колонията и да води военни действия в или извън нейните граници.

На практика, колониалната армия обикновено служи по-скоро като армия “ по звание” отколкото като действаща бойна сила. В повечето колонии и в повечето случаи, нейните задачи са били омиротворяване и вътрешна сигурност, а не защита на границите или завладяване на нови територии. Това различие в мисиите е имало голямо влияние върху набирането на войници от вътрешността на колонията. Ако мисията е била завладяване - бойните качества са били първостепенния фактор при набиране на военните части. Ако обаче мисията е била запазване на вътрешния контрол, потушаване на безредието и заплахи за режима, тогава благонадеждността по отношение на вътрешни вълнения, е играла първостепенна роля. Различните качества, изисквани от различните мисии е довело до набиране на войници от различни етнически групи. Най-общо изостаналите етнически групи, често отдалечени, са по-силно представени в редиците на колониалната армия.

Нещата стоят по-различно що се отнася до офицерския състав В основните западно-африкански колонии като Нигерия, Гана, Того, Сиера Леоне, няма съответствие между етническия състав на редовата войска и първоначалния етнически състав на офицерските корпуси.

От етническа гледна точка, начинът на обучаване на офицери се явява “препъни камък”. Страни като Того, чиито офицери най-често са произведени в чин от редници, формира офицерски корпуси, които са близки по етнически състав до родовата войска: северните групи, които като цяло са по-слабо образовани, по-скоро селски тип и по-слабо “модернизирани”.

Обратно страни като Нигерия, Бенин, Гана и Сиера Леоне, чиито офицери са обучавани главно в британски или френски военни академии, формират офицерски корпуси от образовани, по-скоро градски тип, от по-силно “модернизирани” етнически групи.

Съществува ясно изразено влияние на методът на набиране на офицери върху етническия състав на корпусите, не само между страните, но и в техните граници. Замяната на един метод с друг показва пренасочване от една етническа група към друга.

Така, при обявяването на независимостта, редовите войски на повечето бивши колониални армии са в голяма степен от изостанали етнически групи. Относителният дял на тези групи в редовата войска е надвишавала два до три пъти относителния им дял в общото население на страната. В повечето случаи, етническият състав на редовата войска се изменя незначително след обявяването на независимостта.

Съставът на офицерските корпуси е по-слабо фиксиран. Офицерите получават заплати и привилегии, които ясно ги поставят в категорията на елита.

Ето защо се изразява загриженост за етническата идентичност на натоварените с тези длъжности.

По този начин, съставът на офицерските корпуси става важен въпрос за редица постколониални правителства и някои от тях решават да се заемат с него.

Там, където политиците и висшите държавни служители са главно от една етническа група, се прави опит за засилване на доминацията на тази група в армията. От друга страна, там където цивилните политици или имат причина да се съмняват в лоялността на даден офицерски корпус с неравномерен етнически състав, или са искрено загрижени да коригират етническия дисбаланс, се прави опит за разнообразяване на наборниците. Нигерийското ръководство формализира тази система от квоти за офицерските набори: 50% северняци, 25% западняци и 25% от източните райони.

В етнически разделено общество, като западно-африканското, надмощието на една етническа група, в която и да е институция на властта, създава опасност, че тя ще бъде използвана за определени цели. Ситуация, при която ключовите институции на обществото са доминирани от различни етнически групи, може да даде основа за споразумение с цел стабилизиране на този баланс чрез признаване на етнически сфери на влияние. По-често, обаче, тази ситуация е нестабилна, особено когато една етническа група контролира въоръжените сили, а друга има надмощие в цивилните структури. Всяка от тези институции е потенциален господар на другата. Без добро водене на преговори или превантивни спогодби, цивилният режим е застрашен да бъде свален от власт от военните.

Диференцирана доминация се наблюдава в страни, където практиката по набиране на офицери се формира под въздействие на широко разпространен страх от бунтове; колониалните власти успяват да намерят лоялни офицери и войници. Когато колониалистите напускат страната, техните цивилни наследници има вероятност да бъдат именно от тези групи, които дотогава са били държани настрана от властта.

В резултат от това неприятелски настроените военно и цивилно ръководства остават едно срещу друго. По същия начин, налагането на образователни критерии за офицерско обучение в страни, където голяма част от етносите са изостанали, дава възможност, армията да остане в ръцете на развити етнически групи, в конфронтация с правителство, доминирано от по-многобройни изостанали групи.

Втората възможност е, когато съставът на военното и цивилното ръководства е етнически сходен. Тази случайна ситуация в едно разделено общество е вероятна там, където развити групи, доминиращи в офицерския състав, са също елекорално силни. Може да се появи и когато една изостанала група получи електорална сила.

Етнически мотивираната политическа намеса, на войниците е възможна в страни, където има различие между цивилния и военния етнически състав. Но в такива страни, цивилните режими са склонни към промяна на състава на офицерските корпуси, с цел увеличаване на етническия баланс.

Някои етнически мотивирани преврати са възпирани от съществуващо във войската разцепление. Тук ще отбележа, че етнически мотивираните намеси на военните в политическия живот, не произлизат от организационната на африканските въоръжени сили.

Когато офицерите започна промяна на етническата основа на едно правителство ( режим), единственото нещо, което е отчетливо военно са методите. Това, което е важно, не е разделението на военната или цивилна етническа политика, а тяхната значителна продължителност. Тази продължителност става възможна благодарение на слаборазвитата организационна структура на въоръжените сили.

2. Намесата на войската в политическия живот в

Западна Африка

В Африка, военните са понякога най-мощната институция, с повече ресурси и организационна свързаност, отколкото гражданското правителство. Заради техните общо-националистически чувства, военните офицери са свързани елитни групи. Колониализмът също е оставил един военен корпус, подготвен само за вътрешен контрол, насърчавайки една насоченост към местна политика. В Западна Африка, офицерският чин е бил африканизиран непосредствено след обявяването на независимостта, символизирайки националната независимост, като е насърчавал политически стремеж ( аспирации) между военните.

Включването на армията при определяне на това кой, какво, кога и как да получи в Западна Африка е доста явно, като се има предвид поредицата военни интервенции в правителствения и политически живот на тези държави, определени като слаби след обявяването на независимостта им.

В “Черна” Африка прехвърлянето на властта от един влиятелен кръг в ръцете на друг е ставало много по-често чрез военен преврат, отколкото посредством избори или по какъвто и да е друг начин за конституционно легализирана смяна на режима. За добро или зло, изучаването на националния политически живот на”Черна” Африка се свежда главно до изучаване на военната интервенция и военното управление.

Теоретиците, които поставят ударение върху организационните фактори като причини за военна интервенция ( намеса ), твърдят, че въпреки, че такива структурни фактори като културния плурализъм, социалната мобилизация и масовото участие в политиката могат да бъдат важни, те не бива да се вземат под внимание за сметка на, или изключвайки променливи, вътрешни за самите въоръжени сили.

Факторите, които са специфични за африканските военни организации спомагат или спъват намесите в политическия живот.

Защита на общите, колективни интереси на военните- особено военния бюджет, автономия на организациите и оцеляване при конкуренцията на други правителствени структури, като масовите партии и провалите на лошо-институционализираните граждански правителства да управляват ефективно и да насърчават икономическия растеж.

Когато гражданските правителства правят завой от политически плурализъм и демокрация към авторитаризъм и репресии, полическата значимост на войската като основен инструмент на репресии нараства, нараства и мотивацията й за самостоятелна открита намеса.

Тези фактори ( военният фактор и военно-организационният фактор) могат най-вече да бъдат включени в две основни категории: ролята на военните в африканското обществото и тяхната сплотеност в автономна организация.

Вероятността за военна интервенция (намеса) нараства, когато ролята на военните в обществото не е професионална; когато цивилните и военните институции, ценности и роли са припокриват, и когато защитата от определена външна опасност не е водеща функция на армията.

В такива ситуации тенденцията към намеса е още по-силно аргументирана, ако войската е една от “силните” институции в обществото ( например от гледна точка на дела на разходите на армията в общите разходи на правителството) и когато нейния национализъм е прекалено ревностен.

Наличието на силна войскова сплотеност повишава възможността за преврати, особено когато армейското командване е социологически обособено, отделено от цивилния елит.

Липсата на сплотеност улеснява и появяването на други преврати след първата военна интервенция.

В Западна Африка войсковата сплотеност е проблематична, поради острия културен плурализъм в повечето държави. Този плурализъм теоретично има няколко аспекта на влияние.

Първо, както бе споменато по-горе, отсъствието на сплотеност, причинено от културния плурализъм, може да бъде пречка за извършване на координирана военна интервенция в политическия живот, ако този плурализъм рефлектира върху самата армия.

Второ, при отсъствие на сплотеност, действие, толкова драстични като военните преврати, могат да доведат до дезинтеграция на самата войска, при положение , че етнически разнородните членове застанат един срещу друг, както явно се случи в Уганда след преврата на Амин през 1971 г.

Трето, при положение, че армията е силна, дотолкова, че създава обособена военна каста, социално ограничена от управляващия цивилен елит на обществото, армията може да се превърне в контра-елит, който при удобни обстоятелства, ще превземе държавната власт.

Втори възможен подход, разработен отJаckman е този на политикономията, в като икономическите насоки и модели, в който икономическите насоки и модели са видени като влияещи върху политическото поведение и в частност- военните преврати.

Всички африкански държави на юг от Сахара са “развиващи се” в икономическо отношение. Ето защо всички африкански правителства твърдят, че икономическото развитие е един от основните показатели, по който се оценява работата им, както на местно, така и на международно равнище. Човек не трябва да бъде краен марксист, за да признае, че една икономика в застой, заедно с растяща безработица, циклични кризи в разплащателния баланс и крещяща корупция, създават атмосфера, при която военните преврати са доста вероятни събития.

Вероятната връзка между икономическото представяне на правителството и военната интервенция получи признание в изучаването на африканския политически живот преди време.

Нещата, които най-добре обясняват лесния достъп на военните до властта, са свързани с икономическите обстоятелства и техните социални последствия.

Вероятността за военна интервенция се повишава със забележително влошаване на икономическите условия, особено ако е съпроводено с вярата, че правителството не може да се справи или е отговорно за това влошаване.

При тези обстоятелства, военният преврат предлага на някои фигури едни явно бърз и евтин начин да се предпазят от неблагоприятните икономически тенденции.

При явното наличие на икономически спад, военните могат да бъдат мотивирани за действие по поне две причини.

Първо: позициита на самите военни са поставени под заплаха от влошаващите се икономически условия. Намаляването на военния бюджет, наложено от “ограничителни” програми, рядко са добре дошли и могат да имат директно влияние върху войсковите стандарт на живот, размер, въоръжение и тренировъчни програми;

Второ: ако икономическите спадове предизвикат социални разстройства под формата на работнически смутове и стачки, повишава класовия антагонизъм и незаконно насилие, това може да бъде възприето от армията като заплаха за националните интереси и да подтикне военните към действия за спасяване на ситуацията.

Историческата зависимост е друг фактор, тъй като международно определените ценови колебания на експортните основни артикули ( това, което някъде е наречено “Пазарна зависимост”), са висока проводимост за преврати, в страни, които са бедни и прекалено зависими от експорта на такива стоки.

След близо 10 години на икономическа криза, напълно правдоподобно е да се заключи, че икономическият спад и икономическа зависимост в “Черна” Африка са основна двигателна сила за военни интервенции през 70- и 80 -те години.

Други фактори за военната намеса в африканската политически живот са характеристиките на самата армия; политическото развитие и липсата му, социалната мобилизация, националната политикономия и международната икономическа зависимост. Две черти на войската водят до преврати и свързаните с тях заговори и опити за преврат: военната сплотеност и централната позиция на войската в политиката.

Ранната социална мобилизация на африканските общества е тясно свързана с последващите военни преврати и други интервенции. Държави, чието население все още се занимава основно със селско стопанство, около 60- те години изпитват значително по-малко преторианизъм, отколкото по-мобилизираните общества. Също така, ранното и бързо нарастване на населението на столиците на африканските държави, където се организират повечето преврати е също дестабилизиращо.

Това представлява един парадокс за Африка, защото предполага, че е доста вероятно тези държави, където протичат социални промени, нещо, за което се предполага че е желателно, както лидерите, така и населението да изпитват общо нежелан преторианизъм.

Африканските държави, чиито икономики не функционират добре през 60-те и 70- те години, са предразположени към преврати. Държави, където съотношението на индустриално заетите към общия брой работещи нараства най много между 1960 и 1978 година са сравнително стабилни, както и държва, чиито икономики бележат растеж през 60- те години, и чийто експорт нараства в средата на 60- те. И накрая , държави, чийто износ на стоки става по-малко разнороден през първата половина на 60- те години претърпяват повече военни интервенции от тези, чиято икономическа и пазарна зависимост има период на спад през същия период.

Африканските държави, които са запазили или възстановили до някаква степен партийната конкуренция, имат значително по-малко военни намеси, отколкото по-авторитарните държави. “Идеалната” сиуация, от гледна точка на политическите партии и плурализъм в днешна Африка, би била наличието на една силна партия, с цел наличие на национална, а не само регионална или етническа подкрепа и наличие на запазване присъствието в законодателната власт; която да толерира или позволява съществуването на по-малки партии, които да се състезават в изборната надпревара и да запазват местата си в Парламента, поне доколкото не са заплаха за продължителното й управление ( например Ботсуана).

В заключение може да се каже, че африканските държави с относително динамичи икономики, чиито общества не са били особено мобилизирани преди независимостта и които са запазили или възстановили до някаква степен масовото участие в политиката и политическия плурализъм, докато военните сили остават малки и неполитизирани, са най-стабилни, докато страни с противоположни на изброените характеристики, изживяват значителна политическа нестабилност под формата на военни преврати и свързани с тях форми на военна намеса в политическия живот.

Нестабилност от този вид не е случайна от гледна точка на политическата и социална структура.

Определена подредба на силите помага или противодейства на организаторите на преврати.

Като се съгласявам с Jackman, виждам социалната мобилизация като фактор, който благоприятства решенията за преврат, докато масовото участие в политиката действа ограничаващо на подобни решения.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Като заключение на настоящото изложение може да се акцентира върху няколко основни момента, които бяха разгледани:

Политическата нестабилност, чието изследване е задача на този анализ, се явява резултат от комплексното действие на редица фактори като: слаба икономическо развитие; слаба политическа институционализация; етнически разцепления; наличие на доминиращи етнически групи и др.

Оказва се, че в Западна Африка, социалната мобилизация има силен дестабилизиращ ефект в страни, на чиито правителства липсват политически способности; културния плурализъм има важни последици за политическата нестабилност, която се явява резултат от доминиращата роля на една етническа група, което пречи за установяването на център за уравновесяване на властта; частичното върховенство на една политическа сила има стабилизиращ ефект за разлика от многопартийността, особено когато последната е в съчетание с доминираща етническа група.

Военните преврати в Западна Африка, в периода след обявяването на независимостта им се определят като естествен начин за предаване на властта между политическите сили. Той се оказва единственият начин за възпрепятстване една доминираща етническа група да не монополизира властта.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Andreski Stanislav-Miliytary organisation and sociaty ( 2-nd ed)

Barklay University of California Press 1968

2. Deutsch Karl -Nationalism and its alternatives New York: Knopf 1969 and Social mobilisation and political development “The American Political Science review” , Vol.LV, Sept 1961, N3

3. Horowitz Donald L -Ethnic groups in conflict Barklay University of California press 1985

4. Jackman Robert -1978 “The Predictability of coups d`Etat”American political science review, Vol 72 , pp.1262-1275

5. Johson, T,H and P. McGowan -1982, “Explaining African military

Coup d`Etat, American political science review, vol 78, pp.622-40

6. Jenkins Graig J and Augustine J. Kposowa 1990 Explaining military

coup d`Etat: Blach Africa, 1952-1984 American sociological review,

vol 55.

7. Migdal, Joel1988 Strong societies and weak states Princenton: Princenton University Press

8. Porrison, Donald G and H.M. Stevenson 1972 “Integration and Instaility”American Political science review , vol 66, pp.902-27

9. Jenkins J Craig and Augstine Kposowa 1990 “ Elite Instability and Military coups in Black “Africa: The Ohio state university press

10 O`Kane, Rosemary H,L 1981 “ A Probablestic approach to the causes

of coup d`Etat” British Journal of Political Science , Vol 11, pp.267-308

11. Olzak, Susan 1983 “Contemporary Ethnic Mobilization” Annual

Review of sociology , Vol 9, pp.55-74

12. Timberlake Michael and Kirk Willians 1984 “Economic dependence,

Political Exclusion and Government Repression American

sociological Review, Val 49, pp.141-46

13. Wells David and Richard Pollnacs 1988 The coup d`Etat in Sub

Saharan Africa “American Journal of Political and Military sociology”,

Vol.16, pp.43-56

14. Young Crawford 1976 The Politics of cultural pluralism Madison:

University of Wisconsin Press

57