Стопанска Академия “Д. А. Ценов”

Свищов

Революционните възгледи на Питирим Сорокин

Свищов Изготвил:

2002 Радослава Георгиева Димитрова

Фак. № 012004

Има два типа обществени науки и два типа учени. Първите изучават обекта в състояние на равновесие в хода на спокойните еволюционни изменения. Втората група учени изучават епохата, когато разломите подготвят скритите структури, когато се разголват корените на обществената система. Към тази група принадлежи и Питирим Сорокин, считан за един от най-видните представители на индивидуализма в Русия и света. Той изследва преди всичко структурата на обществото, нейните противоречия, причини за кардиналните промени в нейните основи. П. Сорокин изследва революцията като я прави обект на строг научен анализ, чрез който може да се разбере човешкото поведение и механизмите на трансформация на социално-икономическите системи. Той си служи с инструменти на институционализма, с психологията, социологията, за да изследва психологическите основи на икономическата теория.

Питирим Александрович Сорокин е роден през 1889 година в семейството на странстващи майстори. Буден младеж, който от рано се занимава с политика, П. Сорокин става лидер на дясната партия на есерите. След февруарската революция през 1917 г. известно време е секретар на премиера на Временното правителство, а от 1918 г. се посвещава на научна работа в Петербургския Университет. След 1922 г. се заселва извън границата и остава на работа в Харвардския университет до излизането си в пенсия. Докато е в Русия той е ученик и помощник на руския социолог М. Коваленко, на нобеловия лауреат, физиолога и психолога И. Павлов и на основателя на социалната психология Бехтерев. Фундаменталните изследвания и идеи на П. Сорокин са изложени в стотина книги и статии, най-известните от които са: “Система на социологията”, “Общодостъпен учебник по социология” и “Човек. Цивилизация. Общество.”

В изследването си обхваща период, когато се тресе фундамента на икономическата система и се натрупва негативна енергия в нейните недра. Спецификата на руската национална общност и в същото време националната психология може да се обясни с “напластяване” и “преплитане” в подсъзнанието на населението на редица процеси, в това число:

Синтезирайки постиженията на руската социология и резултатите, получени от учените на Психоневрологичния институт, П. Сорокин е разработил концепция, обясняваща общите основи на човешкото поведение. В бъдеще един от големите икономисти на ХХ век Н. Д. Кондратиев я е използвал като отправна точка при създаването на своя теория за икономическата статистика, динамика и генетика.

Сорокин е стигнал до извода, че човешкото поведение се базира на психофизични механизми от рефлекторен тип, а живота на обществото е “безкрайна верижна реакция от акции-реакции, чието взаимодействие лежи в основата на историческия процес”. При това интегриращ момент се явява колективният рефлекс. Така че механизмите на акция-реакция действат не само на индивидуално, но и на групово и обществено ниво.

Обществото се движи по схемата: нормално развитие - революция - нормално развитие. Обаче революциите съвсем не са “локомотивите на историята”, а разрушителни взривове, представляващи реакции на обществото, когато те самите са нарушили психофизичните основи на собствения си живот. Сорокин решително подчертава, че главните причини и непосредствена предпоставка за всяка революция винаги е било потушаването на базовите инстинкти на голяма част от населението. Базовите инстинкти това са: хранене, собственост, инстинкт за самосъхранение, полов и инстинкт за свобода. Или глада, мизерията, страха и принуждаването, невъзможността да се създаде семейство, да се намери работа според способността, това са пусковите пружини на революцията.

При нормални “цивилизовани” условия човек съзнателно отчита и реализира своите потребности. Затова връзката между отделните инстинкти и конкретните постъпки много често не е очевидна. Инстинктите, като че ли се намират в моментно, дремещо състояние, образувайки общ психологически фон и рамки за съзнателни действия. Но е достатъчно поне една важна потребност да остане неудовлетворена в нормалните размери и инстинктите се пробуждат и нервната система преминава в състояние на насочено напрежение.

Сподавянето на основните инстинкти в резултат на невъзможност да се удовлетворят съществени потребности на масата на населението създава непосредствена предпоставка за революция. Можем да попитаме: връзката между неудовлетворените потребности и революцията е очевидна, но какво ново е сторил тук Сорокин?

Ново и, според нас, досега неоценено по достойнство откритие е, че революцията предполага дълбок и устойчив напредък в прихофизическите основи на поведението на масите, след което следва верижен процес на структурни изменения в механизмите на взаимодействие на базовите инстинкти, индивидуални и колективни, имащи разрушителни последствия за обществото като цяло и неговата икономика в частност /този процес по името на откривателя му може да се нарече “сорокински”/ .

Теоретичните изводи на Сорокин представляват за съвременна Русия огромен практически интерес. Разкривайки разрушителния потенциал на революцията, Сорокин е виждал алтернативата не в запазването на статуквото, а в реформите. Само, че реформите носят в себе си опасността от претъркулване към революция, ако те нарушат психофизическия базис/основа на обществото, системата на неговите колективни рефлекси.

Реформите трябва отговарят на определени фундаментални изисквания. Те не трябва да противоречат на базовите инстинкти на хората и трябва да се провеждат с правови и конституционни методи. В този дух Сорокин се съгласява с В. Парето, възприема неговите опити да обедини прихофизичните свойства на човека и социокултурните норми на неговото поведение. Концепцията за инстинктите на Парето се основава на историческия и социално-културен опит на обществото, което му позволява да разработи ординалната теория за ценностите и понятието пазарен оптимум, докато Сорокин я допълва от гледна точка на психологията. Той разглежда човека като въплъщение на надорганическа енергия, мисли, съвест, съзнание, рационална воля, като счита тези сили за творци на историята и социокултурните ценности.

Парадокса на обществото се състои в невъзможността на обществото да удовлетвори както духовните, така и материалните потребности на болшинството от населението. Изхода от кризата Сорокин вижда в изработване и усвояване на интегрална система от ценности и основаваща се на нея интегрална култура, обединяваща религиозната, идеалистическа и чувствена култура. Той изхожда от примата на духовните над материалните ценности при хармонизиране на индивидуалните интереси. Отсъствието на интегралната система от ценности ще предизвика промяна в психофизическите основи на поведение на хората, особено когато се акцентира върху материалните интереси. Това ще предизвика биологизиране и изтласкване на културните ценности заедно с общочовешките такива.

Така Сорокин е сформирал 4 канона на еволюционните реформи, “чиито потъпкване прави всеки опит за социална реконструкция безполезен”. Хората следват подобни канони, като строят мостове и когато отглеждат добитък. Но уви, много често се смята, че при реконструкцията на обществото не е необходимо да се следват тези канони. Незнаещ/необразован човек много често става лидер на революционните реформи… Тези революционни методи ”довеждат до провал революционните реконструкции, а появата на жертви става обикновено явление.

Великата многонационална Русия - уникално явление в световната история. Няма друг пример, в който десетки така разнородни народи, всеки живеейки свой отделен живот, да съставляват единна нация. В световното общество Русия може да влезе, преди всичко като организъм с особени национални интереси и специфика. Настъпвайки “греблата” на игнорираните от тях национални интереси и психологии, руските либерал-реформатори на собствен гръб са усетили простата истина, че тези интереси и психология се явяват важен фактор както за политическата, така и за икономическата трансформация.

На пръв поглед П. Сорокин категорично отхвърля самото съществуване на специфичния национален фактор. С присъщата му парадоксалност на мисленето, той поставя под съмнение дори очевидния факт за наличието на нации и националности като особени общности. Именно тази негова аргументация дава ключ за решението на проблема.

Въпросната аргументация се състои в това, че нито един от издиганите в литературата признаци на нацията /и националността - Сорокин не прави разлика между тези понятия/ сам по себе си не я характеризира като група хора, обединени от определена връзка. Като такава не може да служи дори единството на кръв /раса/ и език, нито общите икономически интереси и исторически съдби, нито единството в светогледа. Това не може да бъде и психологическото съзнание за принадлежност към каквато и да е организация - държава, църква и т.н.

Трябва да се съгласим с такава аргументация, или всяка форма на взаимодействие между хората включва в себе си сили както на притегляне, така и на отблъскване. Сорокин е изследвал този въпрос в епохата на дълбок национален разкол, когато явно са преобладавали сили на социално-междукласово и междугрупово отблъскване, а националната общност в повседневния живот се е превърнала в някакъв безплътен признак.

П. Сорокин, обосновавайки своите изводи чрез всеобхващащ исторически материал, е описал относително революционните периоди: “Изчезването на повечето навици, възпрепятстващи удовлетворяването на репресираните вродени инстинкти, означава освобождаването им от множество задръжки и способства за тяхното освобождаване”.

В същото време това означава и отслабване на условните рефлекси, които по-рано са въздържали човека от извършване на определени актове на насилие като кражба, убийство, светотатство и т.н.

Сорокин не е смятал за възможно да отдели особен национален фолклор, разглеждал е революционната психология като разрушение на общите цивилизовани етически норми. Обаче в реалната история тези норми се изработват в контекста на конкретна национална психология и в “чист вид” могат само да се провъзгласят, но не и да действат на практика.

Сорокин е описал механизма на психологическите премествания след революционния пробив: “Човешкото поведение до днес се развива по психологически закони”. Репресираните инстинкти, които са разрушили условните филтри на поведение, започват да оказват натиск върху всички останали инстинкти. Баланса на равновесие между тях изчезва, а инстинктите върху които се оказва натиск се преместват/изместват. Това довежда до нова серия премествания в условните рефлекси и още по-голяма биологизация в поведението на хората.

За революционен взрив, отбелязва Сорокин, не са достатъчни потиснатите инстинкти, необходимо е още отсъствие на мощно, ефективно съпротивление властите и управляващите кръгове. “Практически всички революционни правителства носят в себе си характерни черти на анемия, безсилие, нерешителност, некомпетентност, обърканост, лекомислена непредпазливост, а от друга страна - разпуснатост, безнравствена извратеност и т.н.”. Изграждане елита на обществото - това, според Сорокин, е втората причина за революцията, при което нейното появяване е случайно, а закономерно. Израждането/дегенерацията на властта на управляващите класи, рано или късно става неизбежно. Това е предизвикано от действието на биологични и социални фактори.

Тук, всъщност става въпрос за самостоятелната историческа роля на създалите се институционни форми на нацията и за тези социални слоеве, които са призвани непосредствено да поддържат тези слоеве.

За теорията на социокултурната динамика на П. Сорокин е написано много, но за съжаление не във връзка с неговата изходна концепция за базовите и условните инстинкти. Може би такава връзка изобщо не съществува? В окончателния си труд “Криза на нашето време” /1914 г./ Сорокин пише: “Съвременните концепции представят човека като вид “електроно-протонов агрегат”, “комбинация от физикохимични елементи”, “животно имащо близко роднинство с маймуната”, “рефлексиращ агрегат”.

За разлика от Фройд, Маркс, Парето и др. Сорокин разглежда специфичната природа на човека като “въплъщение на неограничена енергия, мисъл, съвест, съзнание, рационална воля” и смята именно тези сили за творци на всички исторически събития и създатели на културните ценности.

Сорокин се противопоставя на онези, които са виждали същността на кризата в “противопоставянето на демокрация и тоталитаризъм, капитализма и комунизма, национализма и интернационализма, деспотизма и свободата или пък Великобритания и Германия”.

Сорокин е виждал същността на кризата в “разпадането на основополагащите форми на западната култура и обществата на последните четири столетия”, в това че “една форма на културата и обществото изчезва /чувствената/, а друга форма само се появява.”

Парадокса на обществото, ориентирано към чувствените ценности, се заключава в това, че то се оказва не в състояние да удовлетвори както духовните, така и материалните ценности на голяма част от населението. “Само в някои периоди от човешката история милиони хора са били така нещастни, незащитени, гладни и онеправдани, както по настоящем от Китай до Западна Европа”.

Сорокин прави връзка между дадена територия и концепцията на базовите и условните инстинкти. Според него общество построено на основата на ценности на чувствената култура, се явява до толкова антагонистично, че то потиска базовите инстинкти на големи маси от хора, предизвиква войни и революции, а науката на такова общество е способна само да дезориентира.

Изходът от кризата и от периодическата разрушителна смяна на социокултурните цикли е, Сорокин е виждал в изработката и усвояването на интегрална система от ценности и основаната на нея интегрална култура, обединяваща в нея религиозната, идеалистическата и чувствена култура. Интегралната система трябва да произлиза от превъзходството на духовните ценности над материалните, от хармонията на индивидуалните интереси. Тя установява абсолютните общочовешки ценности, по същество е ориентирана към реализацията в обществото на ценности от християнската етика. Опиращи се на собствените теоретически разработки, прогнози, направени от Сорокин още в началото на 20-те години, по отношение използването на психофизическата енергия на масите и установяването на диктатури и скоро след това за продължението на тур от войни и революции напълно се оправдаха. Неговите общи изводи от теорията на социокултурната динамика са удивително близки със стратегическата линия за реформиране на западното общество след втората световна война.

Изхождайки от теорията и метода на П. Сорокин, ние можем да направим извода, че алтернативата пред която стои съвременна Русия е такава. Или противодействащите социално-политически сили ще могат да се откажат от тяснопартиините, класови интереси и да изработят интегрална система от ценности, обърната в еднаква степен към всеки руснак. Тази система трябва да бъде въплътена в принципно нова икономическа стратегия и ежедневно действие, или в психофизическите основи на поведението на огромни маси от хора ще настъпи структурно преместване, то ще стане биологизирано и с всички системи на културни ценности ще бъде приключено за дълго. На арената ще излезе безжалостен екстремизъм с различни форми и окраски, и националните културни ценности ще бъдат отхвърлени заедно с общочовешките.

Подобен модел е “прекалено мрачен”. Да припомним само, че през 20-те, 30-те оптимистично и остроумно множество от учени са нарекли Сорокин “Касандра”. Обаче икономическото развитие показва, че именно неговата методология се е оказала напълно реалистична.